Когато вали не навън, а в сърцето
и гръм известява за буря,
повикай от спомен далечен отнетите,
безпощадно изгубени чувства:

две свещи, две звезди, две луни, две надежди,
малко огън в камината будна...
А във въздуха носи се нещо божествено,
нещо толкова страстно и хубаво -
ароматът на устни и ръце не целувани,
бяло вино и бяла магия.
И е влюбено, диво, неземно, жадувано,
и е истинско, смело, красиво.

А отнякъде тайно и нечестно, нахално -
без да пита, тя тихо пристига.
Две свещи, две звезди, две луни, две посоки -
с поглед бляскав лукаво намига...

Две свещи онемели, две звезди изгорели,
две луни от сребро почерняло.
А посоките вият се нейде във нищото,
там където на точица стават.

Капки дъжд, две сълзи и въздишка горчива,
поглед тъжен във тъмното взрян.
Тръгва, тръгна си, тя си отива и скрива я
гъста, плътна, тъй бяла мъгла.

01.2000г.