По \"Вместо подарък\", Ивайло Терзийски
Душата ти –
като небе над мен,
изсипваше и светлина, и благост.
Но аз все търсех други светове:
откривах ги,
превземах ги.
И бягах...
Отиде си.
След тебе глухи бездни
поглъщат пътя ми.
И онемял,
се боря с ветровете във сърцето ми.
(До лудост искам да остана цял.)
Стопи се в мрака твоят светъл смях.
А болката
безпаметно ме следва.
И ми напомня колко бях богат;
без любовта ти
колко днес съм беден.
И все по-сам,
и все по-слаб се скитам.
Пустинята е моят вечен дом.
С последни сили
името ти сричам
и махам ти –
с прекършено крило.
Но тихо е.
Ни знак, ни вест от тебе
И оглушал за всеки звук край мен,
събирам думи,
стихове подреждам.
Като ненужен,
закъснял букет.