Боли ме, без да знам защо...
Отново шепна твойто име!
В гърдите – огнено кълбо!
И тъга – не може да отмине...

Стоя на прага, с протегната ръка,
а крачката не мога да направя.
Уморен до смърт, съсипан от студа,
убит от мъка и от самота.

Дали пак няма да сгреша!?
Да се повтори ужаса отново!?
Дали след време, както и сега,
ще търся щастие отново?

И пак да търся твойта топлина
в телата на жени лъжовни.
Да се залъгвам, че това е ТЯ,
а дните да са тъжни и дъждовни...

Когато лесно си загубил нещо,
стояло дълго във сърцето,
остава рана, пареща, гореща,
като звезда изгряваща в небето...

А живота, както казват, си тече,
отиват си неща и идват други.
Пороят мътен те влече
незнайно по кои далечни друми...

Остава само твойто АЗ,
то трябва винаги да бъде твое!
Да можеш в сетния си час
да кажеш – е, това е, бях си аз...

Борих се, така и не успях...
Не намерих щастието свое,
но живях, копнях, горях
и осъзнах – живях достойно!