Удариха камбаните на тишината.
Вчера привечер. Във 6.
Струните в душата ми кънтяха
от тягостно мълчание по теб.

Погалих двете птици,
кацнали на стария площад.
Огледах се във локва. Беше тихо.
Отчупих си парченце шоколад.

Във 8 се разходих по паважа,
постлан пред твоя дом.
Дъждът размиваше миража
за теб. За нас. Със стон

прокрадна се зад мене сянка.
Беше сянката на вечерта.
Усетих силно аромата И
на тежка борова смола.

Към 10 вече бягах
по светлините на заспиващия
булевард.
Единствено, единствено гласа ти
спря съня ми. И безумния ми бяг.