Защо говориш глухо,
тъй далечно?
Защо трепериш?
И погледът защо е сведен?
Във час камбанен е звучно
твойто име
и облаците се издигат
като стражи
над твоето ранено тяло.
Единствено представата
погребва
и онзи страх,
че нищо вече няма да е същото.
Във шепите си нося цвят
на хълми,
в очите – блясък на широкото
море
и екота на моето сърце
зове те
теб
безсмъртна моя…

Сега е сватбата на боговете.