Защо ми напомняш за старото време,
потънало в мене сред купища прах,
недей го събужда, то кротко си дреме
и само заспало живее без страх.

Обречен да търсиш, в нощта се изгуби
с фалшива усмивка на мрачно лице,
привикнал с мечтата, в която се влюби,
забравил що искаш, по-точно кое.

Илюзии чезнат сред твоето минало,
светът ти се срива и всичко крещи;
ненужно е чувство, отдавна изстинало,
но пак го желаеш и пак те боли.

Днес вече е късно да молиш за прошка,
единствено можеш за миг да се спреш
и сам да решиш подобно стоножка
кракът да откъснеш на своя копнеж.