Помня те в онзи мартенски ден,когато не знаех кой си

и защо си такъв.

Тогава не знаех какво ще бъдеш.

Помня как свали жилетката си

все едно делеше риза със приятел

все едно снегът не се беше стопил преди часове

все едно не беше март, а юли,

все едно...

Остана по тениска за да стоплиш

едно момиче, което дори не познаваш

ей, така по кавалерски.

И не ти стана студено.

Трябваше още тогава да видя

кехлибареният пламък в очите ти

и може би нямаше да загубя години във сърдене.

Нямаше да загубя дори секунда.

Вече разбирам, възможно е

да казваш едно,когато вярваш в обратното.

Вече разбирам, по-лесно е така.

„За мене няма любов и изобщо не митрябват такива страсти и мъки...” –изречено със равнодушен глас,

съвсем уверено,

чуваш ли,

звъни като ехо през всички тези години.

Тази лъжа е свята лъжа,

тази лъжа,която се надяваш да превърнеш във истина

с думите си,

тази лъжа, която казваш на другите,

но казваш и на себе си

пред огледалото,

зад душата си,

тази лъжа, тя носи утеха за миг.

После те чака светът с твърдостта си

и сам си забиваш нож във гърба

и сънуваш не кошмари, а караници

с бивши приятели

и не очакваш тръпнещ нищо

освен вечерта.

Там, през нощта, под завивките

намирам своята утеха след дни като този-

идентични с предишния,но с нови форми на изтънчено мъчение

и едно ново, по-дълбоко

и по-лично изтощение.

Там, под завивките съм свободна от предразсъдъци

и от страхове

и от обвинения

и се вглеждам в очите ти

и заспивам сгушена във ръцете ти

и усмивката ти ми носи коледни утрини

и гласът ти ме успокоява като дъжд,

като потоп библейски

и спя на облаци,когато спя във ръцете ти.

Ти си моето щастие.

Ти с твърдостта си,

ти със скритите чувства и скритите страхове

ти със самотният си,по своему весел, живот

ти, който винаги казваш нещо погрешно

и винаги бъркаш

ти, който не виждаш красотата във залеза,

но мислиш, че изгревът, това е вече нещо.

Ти, такъв какъвто си сега,

какъвто винаги си бил

за мен, а не за другите-

не дявол, не ангел, не бог, не принц, не рицар - просто човек,

просто приятел,

просто един перфектен миг,

просто любов

там на пейката във Кайлъка

там, в три часа през нощта,

когато топлината в сърцето ти стига

да стопли и мен,

да размрази ледовете,

да ми напомни коя съм

дълбоко във себе си,

коя съм наистина -

онова момиче, което

винаги казва нещо погрешно

и прави грешка след грешка

и никога не среща принца

и после е щастлива завинаги

и е щастлива винаги.

Защото ги има ръцете ти,

защото ще погалят лицето ми.

Защото всека нощ ме очакват миг-два

истинска топлина

миг-два

споделена самота,

когато пак, като среднощно чудо,се намеря в ръцете ти.

Чакай ме- остават още шест месеца,

четири дни, седем часа и осем минути.

Остават още само няколко хиляди вдишвания.

Чакай ме.

На часовника.

Под горещото слънце.

Чакай ме като преди.

Донеси и сърцето си,

хвани ръцете ми и ме води в кафенето,

по улиците,

в друг град, в друга вселена,

където поискаш

и някъде, където ме искаш.

Защото ти си моята истина,

моята първа, по детски наивна любов,

моето първо истинско вдишване,

моята първа стъпка,

моята последна изстрадана сълза

последната ми мисъл преди да заспя...

Няма смисъл да ти казвам, че те обичам-

ще бъде лъжа.

Защото ТОВА е по голямо от любовта,

по-живо е от надеждата,

по-красиво от пролетта,

по-неизбежно дори от смъртта,

по- прекрасно от звуците

на цигулката в песента.

То е моята сила

моята прошка,

моята истинска красота,

моите дни на надежда,

моята вяра,

моят истински път.

Свещта, която паля в храмът е за теб

и всичко мое е за теб.

Защото сгушена във ръцете ти

намирам себе си и си прощавам

и се усмихвам

насън дори, усмихвам се.

И моето щастие е накрая в ръцете ми.

И не страда сърцето ми.

И ще имам изгревът си над морето

и ще имам ден изпълнен с изненади

и ще имам мир

и път ще имам,

когато отново се сгуша