Сгреши, че ми разкри душата си,

макар, че знам - ти сам не го разбра.

Каква утеха искаш и какво разбиране?

Не виждаш ли? Не чувстваш ли? И аз обръщам гръб на същата съдба.

Стани! Покрий с чаршаф горчилката!

Опитай се да се отърсиш от скръбта!

Липсва ми езика на надеждата, но вярвай ми,

бих искала да ти посоча пътя към коя да е добра жена!

Недей се лъга, че си имаш всичко

та ти си пълно копие на мен. Не ме разбра...

а пък и аз така неловко, обърках всичко

в/ъв/ стремежа да прикрия с глупост мисълта.

Потърси парчетата от огледалото,

но се огледай само в/ъв/ едно! Какво видя?

Проникна ли искрицата? Разбра ли, че си с векове далеч,

блуждаещ в спомена изтърващ днес реалността.

Аз исках да ти кажа, раната не се изтрива, не се полива, нито задушава в/ъв/ дима,

тя не минава с тръпката моментна, не я стопява на страстта глада,

но не намерих думи, за да ти разкажа...

потулих ги... нали кралица съм била на гордостта.

Ти не разбра, защо дойдох при тебе

и няма да усетиш, как накъсваш тишината ми в съня...

и приеми желанието ми като моментно,

но искам правилно да разбереш това:

Не съм любовница, не съм приятел

и ако ти харесва даже, аз не съм за теб жена,

не знаеш сам какво те спря да заговориш,

не знам и аз защо заслушах твоите слова...

Как провокира твойто аз в/ъв/ мен желанието да помогна,

на теб, на себе си... кому бе нужна всъщност помощта?

С достойнство тръгвам, но се моля да не се налага да разкривам,

защо чрез теб се срещнах лик с/ъс/ лик със собствената си объркана съдба!