Не беше ли във утрото ми слънчев лъч,
запалил във очите ми пожар?!
И капчици роса върху дланта -
онази жажда в мен да утолят?!

Не беше ли деня ми – сив и скучен?
И полъха на морски бриз, потрепнал в мен?!
И онзи бряг далечен, песъклив,
изронил се във мен, и... тебе?

Не беше ли любимия обяд –
дузина ласки, и целувки, с дъх на мед –
по устните ми лепнеха, понеже?!
А за десерт дори и сладолед...

Не беше ли, не беше ли за мене?!

Не беше ли в душата залеза червен,
притихнал плахо в мойта сянка,
и свил се в пазвата ми, в мен
най-слънчевата обич да разказваш?!

Не беше ли в съня ми бледата Луна,
притворила като девица погледа свенлив,
и скриваше се някъде у мен,
а после ме изпиваше, нима бе жаден?!

Небето ти не беше ли със допир кадифен,
в което се разливах, тъй щастлива,
и с песните на някакви щурци
във тебе после кротичко заспивах...

Не беше ли?! Защо ли бе?
Навярно ми се иска да съм жива...
А беше с мен – с презумпция за мъж,
но във живота ми оставяш тъмна диря.

Сега се чудиш, малко си смутен,
и мълчаливо гледаш ме, почти сърдито.
Нали не си ме виждал никога – веднъж поне?!
Сега ме виж, и... преотрий ме.

И утрото, и слънчевия лъч,
и вятъра, целувките, звездите –
поне за малко ти бъди за мен...
А залезът белязан – просто забрави го.