Припада над Фиренце* късният следобед южен,
зад къдрите на облак синевата се сгъстява
и като погледа на флорентинка – теменужен –
се спуска над Тоскана здрачът с дъх на лавър.
В сумрака каменните изваяния се будят
и бледи сенки се тълпят по мраморни трибуни,
и пада звезден дъжд, и като светло чудо
звъни прозрачна кантилена* в тихи струни.

Добре дошла от мрака, синьорина Портинари*,
в света и стар, и вечно нов, и безразсъдно вечен;
понякога нощта на мъртвите врати разтваря
и скитат в каменния древен град души обречени.
Но тази сянка, сред плътта на времето вградена,
е вечно жива, все на двадесет и пет години.
Безсмъртна е на гения великата вселена,
а любовта е неин ключ, прекрасна синьорина.

И вечността, на любовта подвластна, тихо срича
пред портите на времето божествени сонети,
и здрачът над Тоскана мълком шепне: – Беатриче...
И “Беатриче...” в тъмното звъни небето.
И няма за душата смърт, додето свят светува,
додето факелът на чувствата негаснещ свети –
през звездните галактики, през вечността пътуват
безсмъртните момичета на влюбени поети.

_____________

* Фиренце – италианското име на Флоренция;
* Кантилена – напевна, плавна мелодия;
* Беатриче Портинари /1265 – 1290/ – любимата на Данте Алигиери.