През годините колко намразих това
да си спомням, да искам, обичам...
но си спомнях за теб и обичах това,
ала има ли, има ли смисъл?

"Ало!" - само за миг. Колко мразя гласа,
твойте устни, ръцете, очите!
"Ще дойдеш ли?" - трепереща шептя.
Заповядай, разбий ми мечтите!

Ето идваш... Така променени сме с теб.
Ранени и един от друг, от други.
Стоиш до мен, а сякаш в кубче лед
превърнали са ни безброй заблуди.

Един към друг така студено - топли.
Стрелките ни прескачат... от какво?
Години, месеци сред вопли...
Страхуваме се днес, защо?

Защото две ръце са между нас
и времето безмилостно отнема.
И даже спомените ми и твоят глас
и без да питат от сърцето вземат.

И още миг... Раздялата е тук,
а тя не иска да ни чака.
Прегръщам те! Сбогувам се без звук
за да не видиш колко после плаках.

Че пак ми остави да мразя това,
да си спомням, да искам, обичам...
А обичам те, макар да не знаеш сега!
И да знаеше, има ли смисъл???