Посветено!

 

 

Бъди, ми! Нека, да те има,

че целият ми свят си, ти!

В дъха си, утринен, те взимам,

с разцъфнали след теб липи.

 

И с не разпъпил тънък мирис,

на рози, люляци, треви…

И със сълза от вишнев ирис,

изгряла във очите ми…

 

Във пътя пясъчен, в пустиня,

най-жарко слънце – ти, бъди.

Ще зная, там - и че те има,

в оазис - с живите води.

 

Бъди, ми - бурята в морето,

в светкавиците – ти, гори.
 

Тъма разкъсвай ти в небето,

със светлина - от сто дъги.

 

Бъди, ми - океана, дето,

стихии сам ще отболи.

Бъди, ми - облаче, което

живително ще ме дари.

 

И в пътя - днешният, към тебе,

посока утрешна бъди.

Вълна - разпенила бял гребен,

в кръвта ми утрешна стани.

 

Бъди, ми – мирис, не мирисан…

Бъди, ми - слънчевият пик…

Дъха ми - във пустиня вписан…

На две пустини - слисан вик…

 

Бъди - във всичко! В мен, любима!

Пожар, бъди - да ме гори!

Когато - в този свят, те има,

си струва - всичко да боли…

 

Бъди!... Дори, когато вече,

ще съм прегърнал сетен стон,

и ще съм толкова далечен,

мираж един след вихрогон…

 

Бъди!... А аз последно моля -

последният ми дъх вземи!

И подир сетната ми воля,

доде се върна – все, бъди!

 

Завърна ли се пак - бъди ми,

не стигнал, за кръвта ми зов...

Любов - за още сто години,

за друг живот, последващ… Нов.