Аз пак те чакам, притаила дъх.
Не казвай, че е време за раздяла.
Сълзата гасне, въздухът е сух,
а в мен живее болка - наедряла.
Така горчат тез устни от пелин,
целувките с отровата - последни.
Убиваш ме със всяка. Яко дим
се изпариха чудните моменти.
Сълзите не бърши! Поне една
ми остави - тя нека е утеха...
За утрото в което пак сама,
деня ще срещам сеейки лалета.
С надежда ще поливам и бера
но мирисът ще бъде друг, навярно.
Какво да кажа... явно е съдба,
която парчетосва ни брутално!