Дъжд... Тишина... Тъма...
Пролетта пристига натъжена...
С образ бледен на жена...
Безименна, безпаметна, но не студена...
И стъпва из улиците кални,
разтворила пъстроцветен чадър...
Разминава се с лица весело-печални,
запечатани на бавен кадър...
Денят върви към своя залез,
целува небосклона пламнал...
Благословени са онез,
които ще заспят прегърнати нощес...
А тя ще чака утрото сънливо,
чрез изгрева му топлината да усети...
Нима така е справедливо?
Сърце... Душа... Сълзи пролети...