Отново любех и отново страдах,
то стана май хронично. До кога?
Със вярата сърцето изтезавах,
във хората пак търсех доброта.
Отново се привързах като пале,
отворих, с вяра, своите врати...
Раздавах се не мислех за пожара,
разрастващ се във моите гърди.
Не мислех, че ще бъда наранена
отново, пак, не съм аз лош човек!
Летях спокойна, ведра, устремена
раздавах обич, не извършвах грях.
Но не добро отсъдил бе за мене,
Всевишният и прати страшен гръм.
Стовариха се облаци без време,
отгоре ми... един кошмарен сън.
Усетих се нищожно-малка, жалка,
едно нещастно грозно същество.
Била за някой просто залъгалка,
бездушна кукла сякаш от дърво!
Била за някой просто развлечение,
лимон изстискан, хвърлен след това.
Душата ми била за забавление,
а аз наивно вярвах в любовта.
Виновни ли? Тук аз съм си виновна!
Със всеки удар силен във гръдта,
умира Тя... макар и благородна
и ден след ден оставам без душа.
Бездушна и безчувствена, сурова,
едно подобие грозно на жена...
Със грим от лицемерие чиста проба,
такава ще съм вече... пред света!