Души дошли от минал, друг живот,
преминали пространства и безкрая,
сега се срещат тук на този свят,
жадуващи спокойствие най-накрая!
Но в този свят обречени били...
затворени в телата на двамина!
В една жена- богата на мечти...
и мъж един с чувствителност-лавина!
Но не били свободни в този свят,
Тя била с друг, той пък имал друга.
Живеели... но с непрестанен глад,
във чувство за непълност и заблуда.
Но ето че случайно... ей така...
се срещнали и всичко затрепери.
В пространството се зароди мечта,
копнеж... душа-душата да намери!
Роди се и любов сред вечността,
душите се докоснаха... във мрака.
Изпълниха нощта със светлина...
от миговете цяла вечност чакани.
Невярващи... докосваха мига...
опипваха го боязливо с пръсти.
Оглеждаха се... сякаш на игра,
красиви бяха- две деца невръстни!
Почувстваха взаимност... и така,
в тела на хора тъй несавършени,
поискаха... да имат свобода...
за своите желания съкровенни!
Но изведнъж... се пуснаха мъгли,
небето свъси се... и затрепери.
\"Не трябва\"-съвестта им промълви!
\"Не може\"- и сърцето проговори!
Душите разделиха... пак на две,
краката ги отведе на далеко...
В човешкото, безчувствено сърце,
остави този миг злокобно ехо...
... И вечер щом луна се появи,
боли от незарасналите рани...
А влюбените, страдащи души,
от никой, вече, не били видяни!