Аз знаех, че един ден ще съжалиш,
че очите мои пак ще търсиш в простора.
Защо тогава не поиска да простиш,
защо отново не поиска да съм твоя?
Аз знаех, някой ден, че ще се разплее
гордостта ти като полъх над тревите..
че бяхме жалки, неразбрани,
недостатъчно добри...
да осъзнаем грешките си,
за това сега сме си заслужили
да сме сами!
Когато си с някой да усещаш, че си сам,
аз знаех някой ден ще осъзнаеш!
А колко пъти виждах те и виках те насън,
поне пред себе си ще можеш ли да си признаеш?!
Че вярвах ти сляпо и тъгувах премного,
и самичка в дните си бях..
че падах и ставах, въздишах за дните,
когато с тебе щастлива аз бях.
Защо си отиде, защо не прегърна,
една умираща бавно звезда,
ти просто забрави,
ти просто си тръгна,
защо не постопли пак моята душа?
Аз вярвах, че аз съм- звездичка за тебе...
че никога няма да се превърна в спомен.
Аз мислех и вярвах, че аз съм за тебе-
малка утеха в света тъй огромен!
Защо си отиде, защо не прегърна,
една умираща бавно звезда,
ти просто забрави,
ти просто си тръгна,
защо не постопли пак моята душа?