А мъничка съм. Тъй съм мъничка отвътре...
Като играчка от яйце!
Не ме ли виждаш, че дори се сърдя
като мъничко дете? 

Не ме ли виждаш, че обичам захарен памук
и в облаци се крия?
Защото страх ме е да полетя...
Защото паднах лошо и сега се скитам...

Защото тръгнах с отворени ръце
към някой, за да го прегърна,
но той се дръпна тъй от мен,
че паднах и потъвах... и потъвах...

Не ме е страх да скитам без посока,
посоките са само част от Ада,
но ме е страх стрелка да стана към високото
и така да си остана...

Но ме е страх към някой пак да се затичам
като дете към захарен памук,
а той отново да не може да обича
мен... тогава... аз... и тук...

Но ме е страх до ужас и до болка
да бъда пак ранимото хлапаче.
За мене няма пристан и отмора!
Има само \"но\" или \"обаче\"...

За мене няма приказки, в които да живея,
за мене няма болки слаби.
Аз съм дете! Това умея.
Потънало в... рани...