Листенца алени от мъртва роза
кървят върху снега студен под теб –
ръката твоя къса ги със злоба,
по маската се стича капка лед…

Обичаше я ти чак до полуда
и искаше света да й дариш,
но знаеш, че съдбата ти е друга:
самотността си сам да споделиш.

Белязала те в майчина утроба
със глас на Ангел и на Дявол лик,
в огньовете на ада зла прокоба
ще те гори до сетния ти миг.

Но не на ада, в който след смъртта ни
отива всяка съгрешила тук душа,
а в онзи, дето страшните си клади
разпалва вътре в нашите сърца.

И не листенцата сега разкъсваш с пръсти,
а собственото си измъчено сърце.
Гласът ти ангелски сред стоновете глъхне,
без жал прекършиха те твоите криле!