По дявола захвърлих разгневените си мисли,
зловещите си думи скрих на Долната земя.
Налях си чаша вино и спокойно запрелистих
тефтерчето със спомени и детска суета.

Намерих стара песен за едно красиво лято,
ухаещо на стъпки по мичуринския плаж.
Видях едно моряче, кротко галещо водата
и вдишващо фарватера на кораба – мираж.

А в есенната песен се дочуваше Балканът.
С гръмовния си глас превзе младежкото сърце.
С юнашките си ритми и одежди снежноткани
във мъж превърна той едно довчерашно момче.

В „Дома на любовта” написах зимната си песен –
с пламтящата камина и свидетел – лозов лист.
Там вятърът, в рефрена, се подсмихваше в гротеска,
а нотите танцуваха по струни, от каприз.

На страничката празна ще запиша бъдещ спомен
за пролет арогантно-ненаситна във страстта.
Там нотите ще пеят в гама дръзка, в лад мажорен.
Тогава ще задишам смело свойта свобода!