Безжизнен поглед в тьмнината
отправям,
тьрся твойта сянка бяла.
Не мога да я видя
и в тишината на моя спомен се заврьщам
Избягал си...
Оставил си ме да се лутам,
да догарям,
бавно да умирам,
в твоята забрава да агонизирам.

Не искам теб,
а твойта сянка бяла
да ме води в тьмнината.
Изгубих я в града студен.
Изгубих и последната надежда
и в спомена ми тишина остана,
и трепетът при телефонен звьн,
изгубих красотата -
потьна в тьмнина.
В зениците ми разширени
не влиза светъл образ
или сянка.
Тьмнината в мен опиянява,
преследва ме,
обгражда ме
и ме погльща.
Потъвам в нея
и няма да се врьщам.
Няма светлина,
пътека няма,
но вьрвя уверено надoлу
- в пропастта,
за мене я сьздаде,
аз покорно се поддавам
- в надеждата не вярвам.

Остави всяка моя клетка
- без живот -
без сила,
всяка клетка страда,
крещи от болка,
в болката припада.

Сега потьвам,
като удавник се отказвам,
останала без сили да ти вярвам,
ти изчезваш от ума ми.

В смьртта си те забравям.
Намерих пьтя не кам теб,
а обратния - кьм - ПРАЗНОТАТА.