Дъх... И скреж...

Рисувани стъкла

на уморен от взиране прозорец.

Изнизващи се в чакане лета...

и зима с шепота на богомолец.

Дъх... И скреж...

Рисувани цветя

носиш ти... (отдръпва се пердето,

път да стори в нощната тъма)

Пораснало, завръща се момчето.

Дъх... И скреж...

Рисувано лице...

Мъж познат, а някак си далечен.

Протягам с болка двете си ръце

и с вярата, че този миг е вечен...

Дъх... И скреж...

Рисувана душа...

Защо на моята така прилича!?

Нежно ще се сгуша в теб сега...

Помниш ли? Отдавна те обичам...

От скреж те сътворих –

видение красиво,

но с дъх студен и ледено сърце...

Стопля ли те с длани мълчаливо,

Нещо толкова прекрасно...

Ще умре...

22*08*2008