Живееше в саваната обширна
един жираф, на име Жулиен,
живееше си тихо, мирно,
романтичен тип, а и ерген.
Той имаше сърце щадящо,
бе жираф широкоскроен,
но влюбен съвсем неподходящо
в зебра една, на име Елен.
Срещаше я от време на време
на водопоя призори, а денем
когато стадото и в бяг поеме
следеше галопът и устремен
от високата наблюдателница,
с която беше природно снабден.
Гледаше, въздишаше тежко
и не смееше да се приближи,
защото знаеше - имат зебрите
лоши привички и характери зли
(а и яки копита).
И все пак един ден реши
да опита
и да прати писмо на своята любима
по куриера на саваната папагала Жожо,
да и разкрие душата си ранима,
да обясни с думи ясни, своите
тъй силни, страстни копнения
по черно-бялото вдъхновение,
осмислящо саванското му ежедневие,
по прекрасната и грива и опашка,
която така еротично се мята
пред влюбените му очи, когато
в галоп е унесена, че му се ще
да захвърли жирафското самолюбие
и да хукне след развятата и опашка
..................тук вече Жулиен бе дал
воля на ергенските си фантазии
и зебрата Елен, беше потресена,
беше изумена от свободния полет
на мисълта на неразумно влюбения,
(сякаш има разумно влюбване).
Все пак тя беше съвсем обикновена
зебра, без въображение и твърде
далеч от представата на Жулиен
за самата нея.
Изпрати му двама мъжкари, не много
стари,но в битки препатили.
Направиха Жулиен на салата,
поставиха му ултиматум:
"- Не поглеждай повече Елен,
че дългия ти врат няма да ни спре
и нищо,че имаш дълги нозе,
ние хвърляме такива здрави чифтета -
сега само опита - но да ти е ясно
саваната ще ти се види тясна.

Така че Жулиен разбра,
ако не от думите, то от ритниците,
но напоследък заглежда една,
с грациозен поглед, слоница.
:)