Ветрец отнякъде задуха,
над БДИМ заспуска се нощта...
Реших да ида на боклука,
да фърля некои неща.

Табела някой там поставил
със страшна сила да виси,
ма тъй умело я съставил,
че мигом тя ма усъмни.

\"Боклуци тук да са ни слагат!\"-
забрана строга, с послеслов -
\"Пристъпилите шъ съ дават
на съд, без никаква любов!\"

Бе как на съд ще ме предават
без никво чувство за вина?
И само те да заблистяват,
пък ний да тънем във лайна...?

Такава мъка ма настигна,
че нещо в мене са стъжни.
Вълна огромна са надигна -
притисна моите гърди.

Къде боклукът да изфърля? -
попитах себе си тогаз...
Кого във село да навървя?
Какво се случи с моя глас?

Нали с възхита аз гласувах
да няма повече тегло...
Тогава никой не напсувах,
макар че, имаше кого...

Със ярост дива във сърцето
подготвих са почти за бой.
Това ли мен ми е селцето? -
нададох див и страшен вой...

Законът, бил съм нарушавал,
(чи той за мен е непознат...).
Какво ми\'й взел и кво ми\'й давал?
Напрайл ли мъ е по-богат?

Дойде ли някой да ма пита
какво отвътре  ми\'й на мен?
Дали от болест страховита
ш\'съм някогаш освободен...?

От що душата ми се зори,
на мен полага ли се лек?
Кога и кой шъ отговори -
прасè ли съм или човек?

Ша ида право в селсъвета,
пред кметството да възразя,
че туй е бабешка вендета -
терор над моята душа.

И... а да видя ги тогава,
ще смеят ли да отрекат,
че никой ма не уважава,
за всичко мен ма все винят?

Зад бели, зидани дувари
на парцелиран интерес,
живот живуркат тия баби,
а ние всички сме във стрес.

Ма... тия бабички устати
през ден гълчат - и в студ, и в пек!
Без поетически похвати
ни мой ги надделей човек...

Боклука... даже го запалих -
ей тъй - да свети във нощта...(!!!)
Светилник в мрака го направих
и сам дарих си радостта.

Пък... нека погнат да ме гонят,
да видим кой е по-напет...
Склерози нъл са и не помнят,
кога прескачал съм им плет...

Ми язе старче съм кораво,
краката още ма държат
и ха надясно, ха във ляво -
ни шъ ма лесно заловят.