StihoveBG.com
Начало

Статистика
   Произведения: 164,832
   Потребители: 12,354
   Автори: 4,004
   Коментари: 318,064
   Точки: 2,660,024
   Съобщения: 154,645
   Лексикони: 4,499
   Снимки: 10,800

Следете ни в
Следете stihovebg в Facebook Следете stihovebg в Twitter
Творба - информация

Скрижалите

      Дядо Еленко, на когото съм кръстен и  когото всички зовяха Вещера, се спомина. И ми завеща Скрижалите – гадателски книги, които бе наследил от своя дядо. Жена ми Стела, като ги видя, реши че трябва да ги изуча и да стана Вещер, щото според нея, от Социалното скоро нямало да ми предложат работа, въпреки магистърската ми диплома.   Имах си аз службица, ама като дойде новото правителство, подкара всичко по шуро-баджанашки. И нали съм ничий, първо мен съкратиха, а на мястото ми назначиха един бичеглав нехранимайко, племенник на новия областен управител. Върви като слон и грухти като шопар. Описах го на Стела, а тя ме сряза: „Може и да грухти, но властта му се кланя. А ти вместо да се вайкаш, да беше прочел  книгите на дядо си! Ама нè – бабини деветини били. Бабини деветини са безплатните психо терапии, дето правиш на бабичките, чиито пенсии свършват още преди да са ги  помирисали.”

       – Какво да ги правя? Едва свързват двата края. – оправдавам се аз. „Че ние да не сме цъфнали? Изпусталяхме като индийски крави.” – измърмори Стела и влезе вкъщи, но скоро се върна със Скрижалите на дядо и ги навря под носа ми: „Ето, чети и се хващай за работа! ” Опърничава жена! Няма как - лягам в хамака и се зачитам в дядовите книги.  Според тях в корените на всяко дърво е вселен Духът на велик човек. И мога да го извикам с магически думи. Ми то било лесно! Медитирам  и моля енергиите на Вселената да ми съдействат за среща с избраните от мен Духове. Изведнъж нещо ме изхвърля нагоре. Изтръпвам! Астралното ми тяло виси в Космоса, а  до физическото се точи сребърна нишка. Изпадам в еуфория. Щè ми се хубавото Фифи от махлата да е до мен…При тази мисъл мъжествеността ми се събужда и аз си представям как дзънкам Фифините камбанарийки…Но едно огромно Око се вторачва в мен с укор.

       – Господи, Ти ли си? Прости, че наруших десетата ти заповед. – мълвя виновно аз…Окото ме гледа с укор и мълчи. Долу в двора дрянът се прескунди, стъпи на клоните си, а в корените му, вирнати нагоре, се  очерта силует на глава. Чия ли ще е?!

       – На кан Кубрат, глупако! – дзиндзирикат алените дренки – Не го ли позна?!

       „Да не съм му бил във  Фанагорията? – разсъждавам наум – Ама червенките и Кубрат ли прилъгаха!” – ядосвам се аз. А  Духът на кана ревна  като йерихонска тръба:

       –Никой не ме е прилъгал, мързеливецо! Да не щеш  в слива да се вселя?

      От ỳплах едва  не  пропадам  в стратосферата,  но Окото ме задържà. Поглеждам  пак надолу,  а  там Духовете  на   дървесата  дебатират ожесточено кое от тях е от рода Дуло, и кое – не е. По едно време старият бряст  ядно ги скастри:

       – Стига сте крякали като жаби, българоубийци такива! И ти, що ги слушаш, ювиги? Всичките са византийци, като днешните български политици. Иде ми да им резна кратуните!

       Щом рече кратуни, веднага познах, че е Духът на кан Крум. Ами сега! И аз грехове имам. То Христос ни ги опрощава, ама Крум, ще ли?

       В градината се разшава и крушата. Тя пък защо? Не съм  викал Духа ù. Чувам грухтене. Ха, че това е духът на Чочо – ланското прасе на даскала. Що ще при  Великите?

       –Я, стига, Еленко! – грухти Чочо – Свинете да не са по-малко човеци от хората?

      Страшен гръм заглуши думите му. Дървесата се смълчаха. В двора на кмета, оттатък реката, купонясват елитни особи.. А отсам  грухти Ники – новото прасе на даскала. Огромна водна маса се спуска през дерето към долината. Искам да предупредя купонджиите, но не мога. Физиката ми хърка в хамака, а етерното ми тяло е закачено за Окото. В реката се мятат риби, купонджии и прасето на даскала, което драпа да се покатери върху плуващ в мътилката  дънер. Боже, ще се издавят! – мисля угрижен аз.

       – Няма, Еленко, те са устойчиви като хлебарките. – успокоява ме Окото –   четвърт век откакто във Виенското колело на властта се въртят все едни и същи българоубийци – ту горе, ту долу, но никога отвън. Гледай как налитат с вилици на хайванчето – живо ще го изядат…Отиде му Коледата на даскала...

       В този миг Стела ме задърпа. Окото мигом спусна астрала ми в тялото. Едва успял да се напъхам обратно в анатомията си, гълча жената, че наруши медитацията ми.

       – Що бързаш? – пита тя – В  последната книга на дядо ти пише, че преди да се заемеш с вещерство, трябва да постиш четирсет дена, иначе ще виждаш само кошмари.

       – Че ние пет петилетки все постим, бе жена! – тросвам ù се аз – Какъв по-голям кошмар от тоя – всеки ден червата  ми да куркат в тон с  Миражите на гладния?

       Ухание на печено прасе и чалга ритми се носят от сараите на кмета. Гладното ми съзнание се замъглява, изпускам Скрижалите на дядо и се струполявам  на земята…

       „Нефелен излезе, горкият, – дочувам в унес гласа на Крум Страшни – ама дано другите устискат, докато се преродя… Пък тогава…”

 

..................... 

(Разказът е редактиран вариант на „Кунчо Астрала”)


vote гласувай за творбата | favor добави в любими | send изпрати на приятел
comment напиши коментар | error открих грешка | alert сигнализирай за нередност
save as txt свали като txt | save as doc свали като doc | save as pdf свали като pdf

автор:

раздел: Поезия -> Хумористична
публикувана на: 2014-01-20
прочитания: 322
точки: 21 (виж далите точки)
коментари: 4 (виж коментарите)
препоръчано от: 13 (виж препоръчалите)

Вход