(Из цикъла “Инженерна поезия” - глава първа “ЛТУ”)
Казвам за последен път -
тате беше Лесовъд,
мама беше самодива,
беше умна и красива.
Запознали се в гората,
жарко пламнали сърцата
и останал той при нея,
тази горска чудна фея.
И живели те така
няколко добри лета,
хранел се със плодове -
круши, сливи; бил добре.
Плували те във реката,
бистра там била водата,
а за баня и пералня -
чешмичка малка минерална.
За градчето не тъгувал,
с два глигана той общувал,
с Благородни два елена
и със Хищната хиена.
Ето, че веднъж решили,
малко се позапотили
и за точно кръгъл час
съм се появил и АЗ!
Ала що да видят те -
аз съм бил едно зверче,
искали добро момиче,
а пък аз съм бил различен.
Дребен, пъргав, много див,
казваха ми САМОДИВ;
и след месец вече всички -
зайци, птици и сърнички -
криеха се щом ме зърнат,
бързат в къщи да се върнат.
Всички тука аз тормозех,
силен бях и всичко можех,
на животните децата
страх ги беше във гората.
С майка ми се карах много,
даже имаше и пого,
тате - той не бе проблем -
беше слабичък за мен.
...
Събра се горският съвет
и първа точка в дневния ред -
бе какво да правят с мен -
най-големия проблем.
Лъвчо беше вечно пръв,
викаха му просто ЛЪВ;
Лъв бе мъдър, Лъв бе умен,
също доста сладкодумен.
Мисли той, добре помисли
и накрая го измисли -
да наемат те наемник,
за да ме направят пленник.
Някой казал с мощен глас:
“Да наемем ФАНТОМАС”,
Друг предложи Фантомаг -
на всички самодиви враг,
той бил много талантлив,
също бил и работлив.
Трети бе за Фантоманго:
“Той е мощен като канго,
няма кой да го надвие
или от него да се скрие”.
Четвърти каза: “Фантомац -
всичко е за него дартц,
на глави ловец е и играч,
макар и коцкар и сваляч.
Става щом го пожелае
и невидим, то се знае”.
Всичко беше уредено,
да ме хване бе платено...
...
Тръгнах аз на дискотека,
но на горската пътека
нещо блесна ми в очите
и ме ритна в слабините.
Аз не знаех що да сторя,
почнах въздуха да боря,
но ме хвърли той по гръб
и ми счупи преден зъб...
В тишината чу се глас:
“Ти си в плен на Фантомац”.
Значи тоя ме наби,
с гняв сърцето ми заби,
скочих бързо на крака
и наострих сетива.
Нещо мръдна зад елата,
щях да му строша главата,
скочих ловко и го ритнах,
падна той, а аз залитнах.
Но веднага след това
го докопах за врата
и нанесох Парен чук -
невидим бе, но беше тук.
Той завика, аз ръмжах
и едвам го задържах,
нищо че е по-голям,
аз съм много обигран,
нищо че е по-висок,
аз съм гъвкав като смок.
“Храс” - захапах му ръката -
пръстите и, ох горката,
от невидим - МОКУС-БОКУС -
вече виждах го на ФОКУС.
Доста беше пребледнял,
що се случи неразбрал,
аз усмихнах се широко,
той пое си дъх дълбоко,
този път кракът захапах -
с бяла кръв се пооцапах.
Фантомац се бе предал,
мисля малко закъснял,
ми промълви с кротък глас:
“Имам три деца у нас”...
(to be continued…)