Ще ви разкажа една не много дълга и може би не много интересна история за това как се промених внезапно и безкомпромисно. Фактите от тази моя спонтанна и необратима за времето и пространството промяна са на лице:родителите ми ме лишиха от завещание,а сестрите и роднините ми от всякакво уважение,помощ и доверие-все едно бях крастав.Стоях сам, изпаднал и отхвърлен от света,но именно тази всеобща злост пълнеше вените ми с живот и амбиции.Живеех почти сам, споделях живота си с една котка (сигурно домашна), без опашка и око, с неопределен цвят. Домът ми (ако можеше да се класифицира като такъв)е ситуиран в една изба, може да се каже дори и маза, знаете колко мръсна-осигурена със счупена крушка-свърталище на мухи, дюшек-обитаван от молци, одеало-вечерята на молците и нощно шкафче без вратичка, с което бях особено горд. Макар голата атмосфера на олющените стени да навяваше затворнически спомени, моето жилище е едно от най-уютните.
Тази вечер се прибрах късно, но Мара както винаги ме чакаше, а блясъкът от окото й ми подсказваше, че е гладна. Мара винаги ме чака да се прибера, защото винаги е гладна. Много пъти съм се замислял как тази котка, толкова стабилна в постоянството си, ме чакаше да се прибера и да я нахраня, а аз освен, че не я хранех бях и леко грозноват,та наистина умувах как така още не ме е напуснала.Сигурно е заради плъховете, тъй като тяхната квартира се намира точно под моята. Съдба. Ама и Марчето си е стабиляга.
И тъй-споменах, че се прибрах късно, това е вследствие фактът, че много обичам да се мотая по улиците и да си споря с пияните скотове. Интересното е, че благодарение на улицата и нейните охранени деца, аз знаех всичко за всеки и не че тършувах за някакъв вид информация, а по-скоро тя сама ме намираше. Благодарение моята разсилна памет аз знаех (или си измислях)всичко за всеки. В мен са съсредоточени всички обществени, политически, служебни и лични тайни. Превърнах се в източник на компромативни материали и информация (за която казват била най-скъпото нещо на света), благодарение точно на онази промяна. За нея предстои да ви разкажа, след като ви понамекна от какво горе-долу имах представа: Знам например, че старши сержант Хаджи Минев шибаше жената на главния прокурор (ама който може го прави), знам, че шефът на полицията в Харманли търгува с проститутки в Италия, а подполковник Тампурев най-редовно ходи по работа в затвора. Ммм такава работа вършеше той, че след като свърши службата му, се прибираше все едно от безплатен бардак. Но полковник Тампурев просто обича болката. Сигурно и вие искате да научите някои неща, искате да знаете, каквото аз знам, е ми аз казвам, защо да ви мъча? За 20, за 50 лева всичко си казвах-така например един кандидат съдия ми даде часовника си (после за първи път в живота си видях толкова мастика на едно място), за да му доверя, че главният такъв от пет години на всяко дело шмърка кокаин. Ама има човекът, защо да не се харчи.
Да си доидем обаче на промяната и за да ви стане тя по-ясна, ще започна с разказ-белетристика за това какъв бях едно време, време, в което родителите ми ме посрещаха с баница, сестрите с цветя, а роднините с поздрави и пожелания.
Казвам "едно време", но на практика не беше толкова отдавна, все пак какво са пет години. Тогава точно станах студент в най-проспериращият университет, бях пръв по успех (сега като се замисля може и ученето да ми е повлияло), както бях и изкючително прозорлив двадесет и една годишен мъж. Тогава нищо не ми подсказваше, че подобно нещо може да ми се случи. Прозрение получих едва когато мама и тате ме записаха в някакъв допълнителен курс във връзка с химията. Преподавателката се оказа жената, която преобърна всичко в мен и беше единствената представителка (сега Мара се опитва да изпълнява подобни функции)от противоположния пол, с които мненията ни съвпадаха напълно. Мадам Курчатова (или Синтетика както я наричах аз)беше побъркана петдесет и седем годишна, отрупана с пърхот и фантазии женица, която понякога се мислеше за Юрий Гагарин, но по някакъв странен начин успяваше да убеди аудиторията, че е летяла там, където по-късно полетях и аз.
Още първият ден, след края на часа Мадам Курчатова ме извика и ми предложи да се разходим, защото този ден, именно в мен тя е познала голямата си любов Елвис Пресли.Съгласих се и в същия момент погледите ни се срещнаха и взаимно сякаш осъзнахме, че няма връщане назад. От този ден със Синтетика станахме неразделни, тя ме научи как да живея и как каквото и да се случи да оцелея. Постепенно неясната й житейска максима "Отровен, но жив", започна да добива смисъл и да очертава бъдещият ми път...
Край на 1 част.