Оф, здравей, Самота! Добър ден!
Той... съседъ ми, вчера ти писал.
Нъл` е кротък такъв, подреден –
уважил тъ, накрай съ подписал.

Що тъ бави? – все питам съ аз,
си заета – речи му, – съ спира,
а и хич не` й е истин`та таз –
вода ти носи от /9/ баира...

Га го видя и аз ш`му река,
ша го рекна ми, няма изтрая,
кат гергьовско ягнè ш`гу пека,
мож и друго, ма още не зная.

Че затуй ли подпря са на теб?
си помисли – „сега отървах са”,
в джоба турил солчица и `леб,
кат покрий са, съвсем ша я втаса.

Кат забра`енто - мойто тесто,
дет ма стигна почти до реката –
със мая и с брашно – по кило,
та го фърлих, го яде козата...

Та и Роско – на кей някъф бил
и отдавна прибрал си платната.
Той сабалем си каруцата мил
и я турнал вън, пред вратата.

Що не каза – така и така –
„Аз, такова, боли ма главата,
затворù таз устата уста,
подир пладне спазù тишината!”

Ку съ чувах, щях ли крещя?!
А кат` мълча сякаш съм гола!
Мъ глобят кат нарушавам реда -
ши покрия мастрафа си с вола.

Самота... я ръгни мъ в ребрата!
Глей, на Роско магар`то де пасе,
ши го затворя набързо в салмата,
и ще завържа там мойто прасе...

Да са чуди, да са мае, га до`ди,
да са мисли, да си блъска глава...
Не, не искам му трупвам тревоги!
Нек забрави той, за теб, Самота!