Некролози

Минавам по пътеката, обсипана с рози,
по напукани, студени каменни плочи
и поглеждам лепнатите некролози
които баба Цецка вчера ми посочи.

Чета словата със внимание.
Та нали за четене са писани ?!
Да ги следят със упование
хората, в мисли улисани.

А какви думи зачитам,
думи изпълнени с тъга!
Ръце като за молба преплитам
докато с интерес чета:

“Дядо Йончо, ти беше звезда
вкъщи, в кръчмата и в хана.
Сега гниеш самотен в пръстта-
смъртта безжалостно те хвана!”

“Бабо Гицке, къде си сега ?
Липсват ни твоите месени пити,
мекици, компоти и сладка,
сърмите, със зеле увити !”

“Лельо Йонке, ти падна без глас
както на печката бъркаше боба.
Тежки минути настъпиха в нас,
над вкъщи надвисна прокоба!”

“Бай Величко, липсваш ни още,
не можеме да те забравим.
Даже мама ни предложи снощи
утре помен да ти направим.”