Вчера сутрин станах много рано,

поумих си белите крака,

сипах малко за кафето у чазвето,

взех да готвя... и закъсах за вода.

И пунежи нямах много време

да са вчеша, за пумади, сенки червила,

стегнах на чилоту си чумберю

и заситних към гулямата чишма.

Викам рано, няма ощи ора пу мигданю

ще примина за напряку, да пудишам въздух свеж,

тъй със дамаджаната на рамо

си пувдигнах фустите и беж.

...Ама тъкму наближих чишмата,

в края на мигдану до плита

виждам кон, ду него конник...

и ма гледа точну в чистите крака.

Леле Божке, ко да прая?

...Късно да си пускам дългите пули,

пак дубре, че не забраих да си туря китка,

зад ухото. . . кват съм чорлава ... ама карай да върви.

Пузачупих пръсти тиатрално,

те иргените обичат свенлиневиновността

помня, баба ми разправяше, чи тряба,

да прувеся и кубилицата на страна.

Поугледах коня притиснено,

даже поглед на младежа спрях,

бяла риза пуд елечито зилено,

пояс лъскав, с поглед гу раздрах.

Видя ми са доста личен,

кръпка даже не съзрях,

де да можех повече да видя!...

Ех... очите не видях...

Котката измяука и ма стресна

убав сън беше... младостта,

тъкмо са надявау на ищафу

и при мен да доди любуфта.

А пък то сига у нашту село,

на чишмата вече ни тиче вуда,

няма вечи дамаджани,

и кафета ни варя не зная вече от куга.

Ама я поне да са умия,

да си сложа пудри мазила,

момъци у нащу селу няма,

ама ни съ знай сига.

У клубо испресу е кафето

и ти гу сирвират там биля,

белким някой дядо барем срещна

да си пупримоня от чишмата младостта.