Отново госпожата е
пред черната дъска.
И някак си ни усмирява,
но само с тебешир в ръка.
Българския ние го владеем,
но защо ли съществително
да спрегнем не умеем?!
Може би, защото всичко ни е ясно,
и никога не сме на тясно.
Госпожата пак седи и гледа,
есета от по два-три реда.
Прави забележки в този час,
но отново чува само своя глас.
Тебешир да хвърли-не посмява,
защо ли да го чупи като смисъл няма?
Четем и пишем всеки час,
ние си го знаем-литературата е с нас