Рано рани ми, на заран,
па се закИчи с усмивка,
пътят до мен е далечен -
тури си в пояса питка,

медно бърдуче с ракийка
и росна китка босилек.
Хем, като стъпваш, да пееш,
хем, като пееш, да чувам -

как си се, либе, затъжил,
затъжил, още зажалил
за мойта бродирана ризка,
дето е все разкопчана.

Вземи си, либе, кавала,
с медяно-тъжния писък,
като засвириш отдоле,
шарени фусти да листва.

Ако ти въздух не стига,
засучи тънки мустаци,
па викни, либе, юнашки:
„Изкарай, Гано, говеда!\"