В онези позабравени години,
когато бях все още недоучил
студент хуманитарна медицина,
на осми март веднъж така се случи,

че бяхме със колеги в ресторант.
За празника колежките ни бяха
решили да почерпят. Със талант
на истински зевзек създаващ смях и

конфузни ситуации, известен
сред своите колеги бях тогава.
То не, че и сега съм много свестен,
но в миналото бях „серсем” направо.

Почерпихме се и в един момент
колегата до мен ме провокира:
„Виж, Геле, онзи там плешив клиент,
където сам седи и пие бира!

Ако го шляпнеш яко по кубето
пет кинта имаш!” Казах си „добре”,
пет левчета си бяха общо взето
прилична сума. Станах аз и с „Бре,

здравей бе, Пешо! Ти ли си човече!?”
ударих го по голата глава.
Човекът възмутен сърдито рече;
„Не съм ти Пешо!” Да, но след това

щом седнах си на масата, отново
колегата започна да ме ръчка;
„Шляпни го пак и всички сме готови
да ти платиме цялата поръчка

плюс десет кинта!” Десет лева, брате,
за бедния студент тогава бяха
богатство малко. Значи по главата
човечеца да шляпна пак избрах и

без да му мисля много го направих
със думите: „Бе що се правиш, Пешо,
че ме не знаеш!” Рязко се изправи
човека и нарече ни „келеши”.

А после възмутено се премести
на горния етаж. Добре дотук.
Обаче от компанията ми, вместо
да седнат кротко, сякаш, че напук

отново провокираха ме; „Значи
удариш ли го трети път, от нас
печелиш двайсетачка! Няма начин!”
„Кой, аз ли няма начин!? Няма аз

да го ударя! Хич не сте познали!”
И юрнах се нагоре към балкона.
Човека ме видя, ала едва ли
очакваше отново по плафона

лъщящ открито да го шамаросам.
Но аз го сторих с думите: „Ей, Пешо,
къде си бил! Едва не си изпросих
аз долу боя. Ма пък смешно беше –

един човек два пъти по главата
ударих го, защото ми прилича
на тебе много!” Та това е, брате
историята - смешна, нелогична –

от тези позабравени години
когато бяхме влюбени и млади.
За наш късмет щастливо се размина
майтапът ни и никой не пострада.