С маршрутка № 30 рутинно
прибирах се от работа. Зад мен
стоеше тя. Към шест и половина
бе някъде. След делничния ден

навярно уморена, безразлично
тя гледаше разсеяно, когато
шофьорът на маршрутката, типично
във негов стил, на пода ни запрати.

Тя падна върху мен. „Простете – казах –
но толкова неловко е...” В ответ
тя кимна ми. Шофьорът даде газ и
отново бяхме долу, но във ред

с обратен знак. Аз паднах върху нея.
„О не, за Бога, моля извинете,
не бе нарочно, но дали пък не е
разумно да изчакаме, дордето

маршрутката потегли равномерно?”
Тя кимна пак. Отново след минута
изправихме се, само че наверно
от някого засечен, ни набута

със рязък стоп шофьорът пак на пода.
Пак бях отдолу, ала тя със укор
погледна ме и каза; „Гола вода
мъжете сте! Изобщо ви не пука

когато нещо искате!” Отново
изправихме се и сконфузен аз,
„Простете ми – започнах – честно слово,
не съм виновен...” Рязко, с мръсна газ

маршрутката потегли. Този път
така се извъртяхме, че във мене
на пода седна тя и във ядът си
прошепна ми; „О, Господи, кретен ли

си ти!” Тогава хрумна ми с шега
от тази ситуация нелепа
да се измъкна; „ – Питам се сега,
госпожице, дали случайност слепа

единствено, ви прати върху мене...”
С ръмжене на тигрица се опита
да стане тя от моите колене,
но вместо да я пусна аз „ – Сърдито

защо сега ме гледате?” попитах.
„Простете, но си мисля, че проблема
не в позата и в действието скрит е,
а в мястото, и мисля, че е време

да се преместим у дома от тук...
Живея близо...” Кимна ми отново;
„Защо пък не – прошепна – май напук
на тази бъркотия, съм готова

да дойда с теб!” До близката алея
шофьорът спря, отворих й вратата,
подадох й ръка и слязох с нея
под пошлите усмивки на тълпата.