Щях да го питам за татко, за мама,
за другите мои роднини.
Окото му бе зачервено от сажди,
и малко нахално ми смигна.

Невчесан, изгърбен и леко издухан,
хитрец ли,  разсеян – не вдянах.
Изпи си кафето, след фаса си пусна
кълбенца лютива измама.

– Ти – рече ми, – често ли влизаш във църква
за душите свещ да припалиш?
Какво ме разпитваш, виж, че се мръква,
пък аз съм далече от рая.

Вземи, застели ми, току до вратата,
на чергата мога да легна.
На студ съм обръгнал, на северен вятър
съм свикнал, на участ несретна.

Миг само да дремна – и ще се съмне
и дим да ме няма отсетне.
А ти отпусни се.  Загадъчно тъмна
ми приличаш на струна обтегната.

Свещицата кротко нека догаря,
змийче посред пламъка да се мята...
… И после разбрах – но какво да разправям –
че раят е бил на земята.