Ех, Пеньо!

Седя замислен в мрачната стая
на моя неповторим панелен блок,
разлиствайки книга в хола- ей тая
с твърдите кориции смисъла дълбок.

Навън виелица усилено бушува
и едри капки тропат по стъклата.
Чувам как съседът долу псува
и удря със юмруци по вратата.

А аз чета за поета-строител
Пеньо Пенев и продължавам
като съвременен мислител
над нещичко да разсъждавам.

Прозорецът изскърца като да покаже,
че бурята в нова гонка се увлича
и виждам с ужас по стъклото даже
как тихичко дъждецът вътре се стича.

От тавана също- глухо, монотонно
капчици се спускат и по шкафа тропат.
Така е при нас в блокчето бетонно,
макар да няма дъски да му хлопат!

Интересната книга ми мъти главата-
чета как строили завода.
Очите ми жадно попиват словата,
а ръцете- водата по пода.

Нослето подсмърча от студ зачервено
и току си покаже гласа изведнъж,
но аз не се оплаквам,че е студено-
чета си кротко и се държа като мъж.

Само един въпрос си задавам
и щях да питам поета ако беше жив.
Но понеже не е, така си оставам
да умувам кой прав е и кой- крив.

Пеньо, кажи ми, въпреки оковите
на времето, събрано в книги стари,
когато сте наливали оковите,
къде, по дяволите, сте гледали ?!

4.12.2004