На теб ти вярвам, но на времето не мога. Ще видиш, че ще кажеш слепи думи и може би в страха си, че ме губиш, ще хвърлиш чашата срещу ми, ще ме удариш, аз навярно ще извикам разбрала, че ръцете ти са груби, а не като преди грижовно тихи. Ще видиш, някой ден ще се събудиш, ще са студени сините завивки и ти ще пожелаеш да си с друга. И всичките ни чувства ще изчезнат, ще се разплуят лепкаво-презрели, ще се разбъркат картите небесни, ще мразиш вече сок от портокали и цялото ни минало съвместно. Ще видиш, аз съм сигурна и зная, че да обичаш не е никак лесно, че любовта по някакво проучване трае до 4 години и изчезва. И всичко става толкова болезнено усетиш ли, че почваш да играеш като актьор във някаква пиеса с декор една и съща стая, с легло, котлон, прозиращи завеси, жена, деца, живот по разписание... И, моля те, кажи, че нямам право, кажи ми, че аз съм оная с която искаш вечно да останеш и аз ще се опитам да забравя за всякакви статистики и целия объркан ред от мисли ще забравя. И не мълчи насреща ми, а убеждавай ме, че съм напразно черногледа, че имам още за доразгадаване, че скука няма как да те обземе, когато останем единствено двамата. И спри разчетеното време секунда преди да настъпи раздялата.