Стоиш на стола и бездействаш. Стоиш и просто гледаш вън. Не чуваш нищо, никои... Спотаен във стола чакаш своя звън. Стоиш на стола и очакваш, светът да седне в твоя скут. Стоиш и просто дишаш, но и туй те затруднява, във тоя въздух тежък и сгъстен не се и сещаш да отвориш. Стоиш си там, и гледаш без да виждаш, без да съзнаваш че животът си тече. Стоиш, мислиш че вървиш, а на чина зад теб те лъжат че летиш. Стоиш на стола, зазидан във земята стоиш, стоиш, стоиш... Звънецът бие, ставаш, за да стигнеш пак до стол, за да можеш да седиш.