по Иван Радоев

Как гръмко вика

Тишината в теб,

когато бягаш от место.

Смалил лице,

смалил сърце

в Деня на Миналите Обещания…

С часовник Оня

в теб кове.

И си брои до девет -

нечетни дни, неспрял копнеж…

Той всичко в тебе мери.

Когато си свалил ръце

и с поглед за пощада

на семето зеленото сърце

в деня ти отминава.

(“Опитай да побегнеш сам, надбягал Ехото.”)

Но как ли да побегна -

не сме виновни ний, братле,

а…Темата.

(“Измий лицето на Пилат!”)

Днес шием в ризите мъгла

от хвърлените сенки.

И с белия и воден знак,

за паметка оставен,

Съдията думите изтри

след миналите обещания -

“Не сме виновни ний, а времето.”

Защо броиш до девет, Дяволе?

(“Измий ръцете на Пилат…

Измий ръцете!”)