Тъй дълго в земния си път се лутах
и верен път напразно дирих,
и колко време в търсене изгубих:
на зрелостта плода все не намирах.

Преглъщах дълго аз горчилката зелена
и с всеки ден аз умъдрявах.
Безброй беди се струпаха над мене -
чрез удари и болка аз съзрявах.

Но днес аз билото на зрелостта достигнах
и къпя се на зрелостта в спокойните води,
и всеки ден аз ново щастие откривам,
сърцето всеки ден от радост ме боли.

И зряла любов на дланите пари,
и сладък сок във жилите тече,
изпълнен съм със трепети мечтани,
щастлив съм като малко дете.

От плод е натежала лозницата
и вино тежко аз ще налея,
и, щастливи, ще гледат очите ми
как радостни растат децата край мене.

Но свива се понявга сърцето ми зрялото,
че знае - щом в есен узрее плодът,
ще падне тежък той на земята
и ще го стегне в зима студът.

Защо плодът узрял да падне,
щом тъй добре стои на клона си?
Макар че съм узрял във земното си пладне,
не ме откъсвай, моля Ти се, Господи.

Не ме откъсвай, Господи!
От зрелия си връх света аз да погледам.
Толкоз хубав е днеска живота ми.
Не ме откъсвай, Господи, от него!

Толкова зелени сърца
от земната градина си откъснал,
а аз съм вече зрял,
но, моля Те, не ме откъсвай!

20.01.2010 г

София