Пристегнала жестокия си клуп,

нощта се заусмихва важно, важно.

Ридаеше градчето ни без звук

в предчувствие за нещо много страшно.

Виелицата трупа преспи сняг,

наднича похотливо през комини.

А после, с истеричния си смях,

превръща ни в треперещи гадини.

Страхливите прозорци си мълчат,

вратите са залостени с резета.

Дали зад тях стопани тихо спят,

или се тъпчат с вино и мезета?

Как нямаше пък тази зима край,

кога ще дойде пролетта и тука?

Душичките ни, свити на кравай,