На сухо предъвквам и псувам си мислите,
ракията свърши, парите и те.
А в кръчмата само бараби вмирисани,
стоят на по бира и мазно кюфте.
Хей, барман, сипи ми една вересия,
до ден-два ти плащам, не е за сефте.
Налей от оная домашна ракия,
картофи не искам, не съм ти прасе.
Животът е мръсен – към курник пътечка.
Осрана и къса. Наздраве! Мерси.
Не ме подигравай, не чакам за среща.
Нали знаеш колко съм злобен и крив?
Приятелче, аз съм един аутсайдер,
а помниш ли, някога бях във възход.
Но после жестоко обърна се зарът,
съдбата ме срита, без право на ход.
Убиха ме бившите шефове гадни.
Сега са “патрони”, а аз съм голтак.
Не вярвам отдавна на думите празни.
Ракията свърши, я сúпни ми пак.
Що рече? Ти черпиш? Наливай тогава,
а аз ще изпея оназ, за Индже,
за славни хайдути, за вярата права,
защото са истински тия мъже.
А ние сме мърша, тъй казвал е Ботев
и прав той е бил, да го знаеш от мен.
Мълчи си народът, от свои поробен
и вярва във някакъв “утрешен ден”…