Вече, дори не ми се говори... 

За добро изприказвах, за лошо.   

Безуспешно и вечно, все спорих.

А съня, все настръхнало рошя.  

И не вярвам, от днеска на никой.

Всички кръпки, докрай ще разпоря.

Че да блесне ми, задника, с лика...

Вместо мен, той на тях, да говори.

На онези, безочни,  и празни...

Вратовити, с якички раздути.

Безподобно, дано ги подразни.

И зловонно, дано ги разбуди.

Че от двайсет години ме лудят...

И кръвта ми, докрай пощуриха.

Две очи да червя, да се чудя...

Че деца ли, затуй ми родиха.

Недояли, на сън да ги турям...

Да залъгвам, със утрешно друго.

Телевизора с креп да забулям...

Че мечтите, зад него, са лудост...

Да говоря?!... Кому?... Че да чуе...

Боже, вярвай ми, днеска е лудост!

Няма Левски!... Република - всуе!...

Че сме живи, е някакво чудо!

Вече, дори не ми се говори...

Ще мълча като други, ще псуя...

Че викът ми, безумство би сторил...

Щом до кожа, съвсем ме изуят!...




ЗАГЛАВИЕТО НА ТОВА СТИХОТВОРЕНИЕ, Е ПОДАРЪК ОТ СЕДЕМ ГОДИШНИЯТ МИ СИН НИКОЛА! 

СПОРЕД НЕГО - НЕ МИ СЕ ГОВОРИ, ЗАЩОТО КАКВОТО СЪМ МОГЪЛ, ВЕЧЕ СЪМ КАЗАЛ. А ПОСЛЕДНИЯТ И ПЪРВИЯТ СТИХ СА ЕДНАКВИ, ЗАРАДИ РИМАТА, И ДА СЕ УСЕТИ ПОВЕЧЕ,ЧЕ ЧЕ НЕ МИ СЕ ГОВОРИ!

ПИТАМ ВИ, СЕГА НА ВАС, ДАЛИ ВИ СЕ ГОВОРИ!?!!!