Във стаята с оранжеви стени
от вчера се гледаме празно със нищото.
И двамата от това ни боли,
а силуетите чертаят ни същото...

Безкрайно човечно усещане,
което запълва ъглите във тъмното.
И пак ни боли, и с прегръщане.
Но нали, казват, е най-тъмно пред утрото.

Във стаята с оранжеви стени
от вчера се гледаме празно със нищото.
Вярата анорексично кърви,
а гласовете викат предишното...