Усетих посоката, тръпката, времето, но исках самичък в нощта да вървя... Тежеше ми времето... Колко отне ми то... Да, зная, ще кажете: “Празни слова”.
Усетих и вятъра – плю по промяната и колко скали във сърцата сломи... Той, вятърът духаше... Само, че знамето не трепна над сивите български дни.
Усетих, усещах... И днеска усещам го – наивен до болка заставам пред Вас... Ще кажете: “Тук уловихме насмешката”. Но няма насмешка. Такъв съм си аз...
Завиждам на всички, успели във странството... Завиждам ли... Всъщност не зная, уви – децата им – кипърци, гърци,испанчета, бащите прокудени... Пусти пари...
Дали ще се давят на сън във носталгия, горките испанчета с български нрав, или пък случайно ще чуят “България”... И кой ще е кривият... Кой ще е прав...
По-лошите други са, тука, в страната ни- неуки, невежи, без свян и очи, посяха властта си в друг свят - за децата ни... А химнът им писан е само в пари...
Във мен не успяха промяната, вятърът да сложат протеза и... чип за пари. Останах си същият – търся Приятели от моята черга – с наивни мечти.