Щом сляза от Балкана
потъвам в тишина -
в жадувана, мечтана,
обичана земя.
Дочувам как ме вика
в зеления сумрак
поточе, дето блика
и милва своя бряг.

Отдето и да мина
то тихо ромоли...
Водата му - тъй синя
се смее и блести.
Край слънчеви поляни
с килими от цветя,
през сенчести дъбрави
превръща се в река.

Водите й минават
през целия ми град,
на хората даряват
любов и благодат -
красиво да живеят,
да любят, да творят...
Усмихнати да греят
под слънчевия свят.

Надолу устремени
пенливите води
ту сини, ту зелени,
но всякога... добри
посока си избират
за своя дълъг път -
красиво да се вият,
спокойни да текат.

Със мене се прощават
студените води,
които като струна
шептят ми: "Мой бъди!..."
И както съм унесен
запяват, може би,
рефрен от свойта песен:
"Не идвай!... Остани!"