Затънал в личната си драма,
не виждаш другия до тебе -
че той във същото се дави
и носи непосилно бреме:
за хляб насъщен да се бори.
Не ден и два – с по сто години.
Да плаща ток, вода, тревоги
от джоб продънен от безмилост.
Под кредити да се извива
за дом на бягащите си деца.
Че вън, уж чуждата чужбина
от майка по е мащеха добра.
И пак, от страх да не загубиш
мизерна плата за лекарства,
главата си навеждат гузно –
и скриваш се зад “Да, така е”.
Превиваш гръб. Мълчиш. Работиш.
Да свържеш някак двата края.
Робуваш на живот хомотен...
Но рЕеволюции страхът не прави.