Когато мислиш си, че си велик,
през трупове като минаваш, мачкаш ли?
Във огледалото как срещаш своя лик,
не свеждаш ли очите си разплакани?
Обичаш ли се толкова жесток,
или се мразиш и погнуса те потриса?
Или си мислиш: \"Равен съм на Бог\"
Човек ли си, май нищо се вмириса.
И да отвръщат хората от тебе,
взор със омраза напоен,
Но ти от свето величие обсебен,
нехаеш само дебнеш спотаен.
И ако някой \"дързък плъх\", не ти се кланя
освирепяваш, като демон зъл:
\"Тя тая паплач как си позволява,
на мен великия да дава ми акъл?\"
Че жалък и противен си не виждаш
и суетата тъй те заслепи,
но щети кажа, без да се обиждаш,
ако не спреш самотен ще си ти.
И кули да издигнеш, и прегради,
и \"паплачта\" да смачкаш със крака,
от боката не можеш ти избяга,
накрая ще потънеш в самота.
И колкото да плачеш и да молиш,
не ще се трогне никой от това,
дори душата своя да разголиш -
любов не чакай, само самота.
Че грешно си избрал ще се досетиш,
но късно ще е вече не се кай,
че грехове големи си натрупал
и дан ще искат, туй от мен го знай.
Безсмислено ще е да съжаляваш.
Душа на Дявола си ти продал,
остава само ти да се надяваш,
че Бог не би те никога предал.
Но ако с любов душата си отвориш,
простено и от Бога ще ти е.
Безсмислици ще спреш ли да говориш,
ще вслушаш ли се в своето сърце?