И тихо е като в килер за луди.
Зловещо е – като в кафез за смъртник.
Задавя прах и прашното те души.
Стърчат, навъсени и непристъпни,

смълчани, корозирали от горест,
решетки до изронени мазилки.
А струва ти се, че било е скоро
и с някого са дишали стените.

Защото плач ли там дочух веднъж,
или дъждът замислен проговори,
тропосвах дълго с ириси надлъж
пустеещите люлчици на двора.

И сякаш на щурче очите зърнах
страхливо зад плета да ме следят.
За кратък миг! Когато се обърнах
недружелюбен срещна ме зидът.

Деца ли са играли тук? Не вярвах.
Пустееха гнезда, крила на птици
прекършени и дрипави висяха
като поличби върху прашни жици.

Тук спря ли Господ да поседне,
в прозорците немити да надникне,
когато с вопъл някой за последно
незнайната си майка бе повикал,

и всуе нечии надежди  тляха,
във гласчетата до шепот стихваха...
... и първо като трънчета валяха...
... после като кръстове поникваха...