на Ники - детето ми
В не съмнала вода
не искам да ме има,
където в златна рая
е скътан хляба -
отвън в ореол,
а вътре в мрак
и мрак
където стене
житотО бяло на душата ми.
Пред мене път,
зад мен живота си оставям.
Земята ми
и мама превърната във пръст.
Когато някога ме чакаше да каже:
\"Къде си ми? Прибра ли се във къщи?\"
Дива, предивяла съм била
неразбрана стъпките на вятъра,
все да искам да летя
гнездо да свия на най-високата топола.
Пред мене път
зад мен земята си оставям -
бледа с необрано в чернозема,
с незатворена врата хармана,
животните без впряга
и нищета
и нищо....
До еретичност
на всичките се молих
за милостиня с протегната ръка,
соленото в очите ми трептеше
и пак се молех,
само в космополитна всеотдайност
небето ми посочи бряг.
В полунощ на влаковете
сирените не вият...
Пред мене път!
Зад мен България оставям -
сама с детето ми
тежащо в цедилката на времето,
където след хиляди слънца във бъдното
ще бъдем себе си и хора
и аз ще мога да се чувствам
бяла!